НЕМИЛИ- НЕДРАГИ

ИВАН ВАЗОВ

СМЪРТТА НА СТРАНДЖАТА- МЪЧЕНИЧЕСКИЯТ КРАЙ НА ЕДИН ДОСТОЕН ЖИВОТ

Странджата умира в мъки и страдания, в глад и лишения, далече от уюта на дома и от грохота на битките. В  последния си час е изоставен дори от другарите си. Смъртта му е мъченическа, но животът му е осмислен от любов и преданост към родината, изживян е честно, със съзнанието за жертвена отдаденост на свято дело- борбата за национално освобождение. Болен, изнемощял и безпомощен, старият поборник напуска живота, изтерзан от физически страдания. Но към болките и глада на немощното тяло се прибавят и душевните терзания на стария хъш. Нуждата е прогонила неговите братя по съдба и до смъртния му одър е останал само младият Бръчков. Описанието на запустяващата кръчма внушава усещане за изоставеност, за празнота, за липса на живот. Авторът акцентира върху същите детайли, с които в началото на своя разказ е представил убежището на емигрантите. Тогава в тази “будна кръчма” на Знаменосеца те създават уют и чувство за сигурност сред враждебния град. Когато Странджата умира, изоставен от другарите си, огнището, чашите, шулците са знаци за самотата, за липсата на жизнени сили, за приближаването на края. Сред мъчителните мисли на умиращия е и споменът за близките. Нищетата, липсата на другарска подкрепа и носталгията по дома измъчват стария хъш. Но най- голямото му страдание е причинено от това, че умира далеч от героичните сражения за свободата на отечеството. Единствената утеха за някогашния знаменосец са спомените за  героичния му живот. Вълненията и мислите за съдбата на България изместват личните му несгоди. В часовете на равносметка, преди да напусне земния свят, някогашният борец се уповава на дълбоката си любов към родината и на спомените за времето, когато дейно е участвал в борбата за нейното освобождение. Той целува скъпите си реликви и тях завещава на младия си другар. Предметите, символи на революционната борба, се превръщат и в белези за достойния живот на стария хъш. Като пример, като подтик към борба, като мярка за преданост към родината Знаменосеца ги дарява на Бръчков. Заклева го да продължи делото му. Въпреки старостта и болестите Странджата е съхранил идеала си за свободен и достоен живот и дори в предсмъртните си часове е обаятелен, думите му са вълнуващи и завладяващи. За Бръчков, приел хъшовското верую, че отечеството стои над всичко, Странджата е пример за човек на възвишените чувства, на дълга, на честта. Думите на Бръчков са косвен израз и на авторовата оценка за героичното дело на знаменосеца, умиращ като мъченик, но с чест- така, както е живял. Драматичното разминаване между достойния живот на хъшовете и недостойното отношение към подвига им тревожи и измъчва писателя родолюбец. Чрез разказа за мъченичеството и героизма на хъшовете авторът се стреми да възкреси спомена за тях и да се погрижи за духовната зрелост на своя народ.

ЗАЩО БРЪЧКОВ ОСТАВА ПРИ СТРАНДЖАТА

Използвайки като основа случки и събития от собствената си съдба, авторът е сътворил в лицето на Бръчков събирателен образ на младата творческа интелигенция от онова време. За разлика от другите хъшове Бръчков не е участвал в буни, въстания или хайдушки чети. Над главата му не тегне смъртна присъда. В родината е имал осигурено настояще и бъдеще. Той е поет по душа, мечтател и патриот. В хъшовските среди го отвежда вътрешната потребност от света на тия горди и свободолюбиви хора. В образа на Бръчков Вазов е сътворил приемственик на идеалите на стария знаменосец. Чистата душа на младия хъш жадно възприема всяка дума и всеки жест на стария поборник. Той слуша Странджата с благоговение. В съдбата на хъша Бръчков е открил идеала на своя живот, осъществената си мечта. Затова когато старият хъш се разболява, “Той се реши да гледа Странджата…”. Еднакви са ценностните системи на двамата, един към друг те изпитват дълбоко чувство на благодарност. Странджата в последните си дни намира духовна опора- далече от близки и Родина един честен и достоен българин ще затвори очите му. А младият поет е щастлив, че получава безценно завещание- примера на славния знаменосец. Свършил е земния си път големият патриот. След  него остава да живее духът му в две светини- “мемоарът… и къс от вето знаме…”. Изпълнена е свещената клетва- щом не е постигната Свободата, остава единствено Смъртта. Последните думи на Странджата имат силата и на заклинание, и на бащин завет, и на хайдушка клетва. Старият знаменосец е извървял пътя си. Посветил е себе си на борбата за свободна България. Младият Бръчков трябва да продължи делото му, защото свят дълг е на младите да изпълнят заветите на предходниците си, за да се постигне мечтаната през вековете заветна цел. Така Вазов издига като светъл пример за идващите поколения родолюбието на ония българи, които са посветили живота си на Свободата.

ОБРАЗЪТ НА МАКЕДОНСКИ

Македонски е най- жизненият и реалистичен образ в повестта. В неговия образ причудливо се преплитат комичното и героичното, възвишеното и делничното, за да се запомнят изключителната му жизненост и свободолюбие, безумната смелост и съобразителност и най- вече- саможертвената любов към Отечеството. За първи път Македонски е представен в кръчмата на Странджата. Той разпалено разказва за минали битки. Пред читателя той се разкрива като емоционална личност, гореща натура, която се пали даже само от спомена за преживяното. За да предаде силата на собствените си преживявания, той е склонен да преувеличи или направо да излъже. В трудните условия на оцеляването някогашният войвода на чета в Македония е способен на дребни мошеничества. Македонски открива младия романтик и мечтател Бръчков на пристанището и го води в кръчмата да го приюти, но на сутринта го завежда у Ламбри и обира последните му франкове. На Владиков открадва дрехите, като след това се преструва, че се вайка и се тюхка, защото крадци са ги откраднали. Вазов реалистично е изобразил един човек- земен и грешен като всички хора, но притежаващ най- българското и най- същественото качество за онова време- пламенното и жертвоготовно родолюбие. Инстинктът за самосъхранение у Бръчков надделява над приятелските чувства. Най- вярна характеристика за Македонски са собствените му думи:”Македонски бяга от глада, но не бяга от смъртта.”. Една от най- ярките сцени в повестта е преминаването на замръзналия Дунав. Тя дава възможност на Македонски да докаже в действие своя патриотизъм. Той сякаш се преобразява. С безумна смелост и осъзната жертвоготовност той поема през всички очаквани и неочаквани препятствия, за да се срещне с Апостола на свободата в дома на баба Тонка. Предшестващият епизод е свързан с избора на пратеник при Левски. В дома на Владиков са се събрали хъшовете, за да изберат най- безстрашния, “дързостен и изкусен” човек, който да премине замръзналия Дунав и да отиде в поробеното отечество. Най- убедителен, почти гневен, е Македонски:”Лицето му се беше цяло зачервило.”. С изпълнението на тази задача хъшът има възможност да замени дребнавото всекидневие с нещо наистина полезно за общонародното дело. Изпълнението на опасната задача той счита за свое лично право. Трябва сам и под закрилата на нощта да се промъкне, без да го усетят караулите на двата бряга, и пак незабелязан да се върне с указанията от Левски. Студът, тъмнината и неравният път не са препятствие за физически силния и опитен в тези дела Македонски.В стила на авантюрно- приключенското повествование Вазов поддържа момента на изненадата. По средата на доскоро изцяло замръзналата река неочаквано се е появила черна ивица от мътна и силна вода. Ситуацията е кулминация в краткия сюжет. Македонски бързо съобразява, че единственият начин да свърже двата бряга, е да откърти дъска от близката колиба. Напрежението нараства, когато се появява собственикът й- влах. Македонски му предлага пари за дъската, но влахът е непреклонен и вика караула. Тогава се проявява буйният нрав на хъша и той стоварва дъската върху главата му “с една страшна сила”. Преминаването на река дава възможност на героя да прояви най- съществените си качества- ловкост, смелост, решителност. В този момент на върховно напрежение Македонски е подчинил всичките си духовни и физически сили на една цел- свободата на България. Сложни противоречиви чувства вълнуват душата му. Той се притаява в студа, дебне, за да избегне караулите. Македонски знае, че сега е необходимо търпение и съобразителност. Затова изчаква, избира най- подходящия път, за да не го усетят кучетата. И макар да прилича на “един вълк, който обикаля нощем краищата на градовете”, той всъщност проявява най- човешките си качества- сила на духа, решителност, съобразителност. А читателят не се съмнява в искрената му жертвоготовност.  Защото Македонски вярва в справедливостта на своето дело, надява се, че ще доведе всичко до успешен край, и най- вече- безгранична е любовта му към отечеството. Мисията си той завършва успешно и има право да се определи като един от синовете на баба Тонка.

ЕДИН ХЪШ В МОМЕНТ НА ИЗПИТАНИЕ

Ако Странджата и Бръчков въплъщават безкористния идеализъм и патриотизъм, то в образа на Македонски хитростта и способността за оцеляване странно съжителстват с всеотдайната самопожертвователност. В плана на битовото той не се стеснява да мами, но когато трябва да защити името на хъшовете пред лицето на историята, се превръща в истински герой. Такъв го виждаме в Десета глава на повестта, когато проявява действителната си същност на опитен революционер. В хода на опасната мисия проличава неговата решителност, смелост и чувство за отговорност. Още в първа глава на повестта той прави впечатление със своята енергичност. Той е човекът, който разпалено разказва за минали битки. Портретувайки неговия образ, повествователят не пропуска да постави акцент върху очите му- “лукави, дръзки”. Множество епизоди в повестта показват Македонски в неблагоприятна светлина. Но това са проявленията на хъша в плана на делничното, битовото. Съвсем различен е той, когато приема да извърши важната мисия- да отнесе писмо до Левски.Хъшовете единодушно го избират за тази задача. Бойният опит и характерната за него находчивост го правят безценен пратеник. Самият Македонски настоява и убеждава другарите си, че тъкмо нему се полага да извърши това рисковано дело. И това не е, защото иска да обвие името си със слава, а защото е движен от чувство за отговорност спрямо общото дело, защото се опитва да предпази младия и неопитен Бръчков, който не по- малко пламенно настоява да тръгне през Дунав към Русе.

Необичайните късни студове през февруари се оказват първото неочаквано изпитание по пътя на Македонски. Зимата е страховита и сурова- успяла е да скове като в медна броня иначе гордите и величествени води на Дунав. Но нито студът, нито рискованото вървене по леда са в състояние да разколебаят хъша. Трескавият размисъл, напрегнатото търсене на решение, скрити зад хладнокръвното изражение на лицето на героя, са внушени посредством сравнението с буйните и шумящи талази под водната повърхност.Предрешен като селянин, Македонски не се отличава от другите пътници. Обикновеното му облекло и замаскираният револвер говорят за неговата бдителност и опит. Търпението, с което оглежда отсрещния бряг, преценявайки разположението на турските караули, доказва хладнокръвието му и способността трезво да преценява обстановката. Взел вече определено решение, хъшът поема с твърда и бодра крачка. Смелостта му още по- ярко се откроява на фона на гробовния шум на вятъра. Детайлите в природното описание създават мрачно предчувствие за гибел, но това не смущава странния нощен пътник. Неочаквано на пътя му се появява “една черна ивица”, една своеобразна тясна река, която не може да бъде прескочена. Това застрашително препятствие възпира само за момент Македонски. Желанието му на всяка цена да намери изход го прави безчувствен към брулещия нощен вятър. Опитът му да откърти една дъска от покрива на самотна влашка колиба среща остра съпротива от страна на собственика. Иначе експанзивният хъш, сега проявява хладнокръвие и упорито отблъсква влаха. Македонски се опитва да го умилостиви, като му предлага пари да плати дъската. Несъгласието на влаха подтиква хъша към крайни действия. Опасността да бъде разкрит, от една страна, и невъзможността да премине незамръзналата река без дъската, от друга, го тласкат към решителна постъпка. Чувството за дълг го кара да пренебрегне човечността и той с неподозирана сила изтръгва дъската от ръцете на влаха, като силно го удря. Македонски доказва на дело колко високо стоят в неговата ценностна система патриотичната отговорност и благото на родината.

Преодолял една опасност, героят е изправен пред друга. Предстои му да премине над импровизирания мост над бездната. Със забележително самообладание той внимателно проверява твърдостта на леда. Прецизността му е плод на тревога не за собственото оцеляване, а предната проява на чувството му за отговорност. Хъшът неволно вдига ръка да се прекръсти. Спонтанният му жест подсказва колко рисковано е начинанието му и изразява дълбоко притаените в човешкото му съзнание вяра и упование в Божията помощ. Това е знак за търсене на подкрепа, но не от името на човека, а от името на патриота. Ето как чрез делото си Македонски израства до герой, до светла и жертвоготовна личност редом с Бенковски и Волов, които също са преминавали замръзналия Дунав- и това е исторически факт.

На родния бряг, въпреки вълнението, хъшът проявява търпение, устойчивост и съобразителност. %Излага се на опасност от замръзване, но не допуска да бъде забелязан от турския войник. Внимателно избира пътя до къщата на баба Тонка. Предпазливостта му доказва, че той е наистина опитен революционер, че познава обстоятелствата. Повествователят го оприличава на вълк, не за да подчертае злото и унищожителното начало, вкоренено у животното, а настойчивостта и неотклонността, с които то преследва целта си. Подобно на него и Македонски настойчиво преодолява препятствията и успява да изпълни задачата си. Достигнал къщата на бабата, той предпазливо почуква и съобщава, не без чувство на гордост:”Твой син!”. Реакцията му е напълно оправдана, защото се е оказал достоен за доверието на своите събратя хъшове. Не само е доставил писмото, но е извършил това така, че да не рискува безопасността на Апостола. Въпреки привидната противоречивост на своята личност Македонски доказва, че в критични и рисковани моменти е истински патриот, смел мъж, опитен революционер, способен самоотвержено да стори всичко в името на българската свобода.

КОМЕНТАР НА ПЪРВА И ВТОРА ГЛАВА ОТ ПОВЕСТТА “НЕМИЛИ- НЕДРАГИ”

Повестта отразява драматичното и динамично време на 70-те  години на миналия век. Много смели и възторжени българи, вече взели участие в чети в Балкана за освобождението на родината си, са принудени да я напуснат и да търсят убежище и препитание в съседна Румъния. Хиляди български момци се прехвърлят отвъд Дунава и се превръщат в хъшове. За да пресъздаде сложната картина на хъшовските преживявания, Вазов използва като художествен похват контраста. Само една река отделя чуждата земя от родната. Красива е любимата страна, но е поробена и насилникът вилнее там. А земята, която им е дала подслон и където те са уж свободни, е чужда, неуютна и студена.

Авторът въвежда в света на творбата чрез описание на пейзаж, който показва пространството и времето- нощ, улиците на Браила. Градът е обгърнат от тъмнината на нощта и скован от студа на зимата. Чрез детайлите “мрачна”, “влажна” /за нощта/, мъгла, задушаваща с “отровния” си дъх, е създадено усещане за тягостно, мъртво време, за безприютност. Зимата и нощта са символи на застоя, неподвижността, хаоса. Образът на мъглата налага идеята за безпътицата в живота на героите. Създадената атмосфера допълва представата за изолираността на героите в този студен, “пустинен” град. Той е чужд и негостоприемен за хъшовете.

Общият план на изображение се сменя с близък. В този чужд и студен град пустиня хъшовете намират къшей хляб и малко топлина в кръчмата с чудноватия надпис:”Народна кръчма на Знаменосецът!”. Бедната и невзрачна кръчмица е съхранила чисто български свят. За несретниците тя е като дом- мъничко, но защитено пространство за българския дух и за всичко свято. Малко наивни изглеждат днес надписите на тютюнджийските лавки и кръчми. Но тези надписи са израз на общата атмосфера на времето. Литографиите по стените на кръчмата също са израз на дълбока обич към Отечеството. Те показват присъствието на българския дух в чуждата земя. Писателят говори с ирония и с добродушен хумор за украсата на лавките и кафенетата. Грубата реалност, бедността, нищетата, мизерията не са угасили светлината на надеждата и мечтите на революционерите. Примитивните рисунки разкриват живите бунтовни пориви на героите. Битието на изгнаниците е противоречиво. Принудени от необходимостта да оцелеят физически, тия несретници всеки ден трябва да преодоляват грозното и низкото, за да съхранят безграничната си любов към народ и Родина. А това наистина може да бъде определено като подвиг на възвишената нравственост и прекрасна душевност. Затова Вазов е категоричен:”Да, защото тия нечисти дрипи, що висяха по снагата на тия нещастници, това беше славата: най- високата слава, защото беше непризната и окаляна от презрението.”. Хъшовете са пренебрегнали спокойното си съществуване в името на една велика цел- Свободата. Вдъхновени от подвизите на миналото, хъшовете подготвят днес своето бъдещо участие във великата борба. А да се устои на угнетяващата бедност в студената чужда страна, се изискват не по- малко духовни сили и кураж, отколкото в битките. Конфликтът между минало и настояще може да бъде решен в бъдещето. Героичното е отминало, сегашното е безлично, но бъдещето може да бъде славно. 

Бедността и нищетата царуват само в “дълбока изба”, в душите на героите живеят богати и неповторими спомени, за които напомнят картините по стените. Изображенията по тях са предадени наивистично, но са приемани с благоговение от хъшовете, защото за тях те са реалности, които осмислят живота им. Чрез едно от описанията на литографиите Вазов въвежда образа на Странджата- нарисуван като великан с червен байрак. А описанието в портретната му характеристика го представя като “бледолик, болнав, сух като скелет” човек. Подчертаният контраст между създадените две представи за героя разкрива бездната между миналото и настоящето, между романтичния порив и жестоката реалност. Героите предпочитат да живеят с миналото си. Дори имената им насочват към славното им минало. Имената на Странджата и Македонски назовават героични български пространства. Авторът въвежда портретните описания на героите, като едновременно проследява техните жестове, реакциите им по време на разпаления разговор. Детайлите в описанието на лицата им подчертават, че болестите и мизерията са сложили своя отпечатък върху техните лица. Вазов съумява да открои не само общото, но и различното в техните характери. При описанието на Странджата се повтаря частицата за превъзходна степен “най”, която показва неговото старшинство и благородство. Македонски е с “лукави дръзки очи”- самата му външност насочва към желанието му да демонстрира своята мъжественост, да дири схватки и приключения. Следите от рани по лицата на хъшовете потвърждават, че разпалените разкази не са измислица. Портретните описания говорят за драмата на емигрантите- преди герои, сега бедни скиталци, борещи се за оцеляване. Най- младият между тях, Бръчков, има особена функция в повествованието. Чрез неговия образ е дадена гледната точка на романтика, на ентусиаста, който търси нещо повече в живота- “беше му омръзнало това тихо, сигурно и егоистично съществуване”. Героят е обзет от възхищение и благоговение, той се доверява на всички. Дори когато Македонски го обира на карти, той не загубва невинността и ентусиазма си.

Представа за героите създава и диалогът между тях. В речта им е въплътена страстта, емоционалната ангажираност на героите, когато се връщат към спомените си за славните битки в родината. Многоточията в речта им бележат графично паузите, задъхаността, вълнението. Миналото е темата на разговорите им-  това е спасителната територия, в която намират утеха след трудния ден на оцеляване. Връщайки се отново и отново към спомените за подвизите в Балкана, те се усещат като пълноценни и значими хора. Кръчмата на Странджата е убежището, където те се чувстват приютени и сплотени в своя общност. Там те забравят жалкото си съществуване на несретници и се потапят в спомени, които възкресяват тяхното достойнство. Първа глава въвежда читателя в атмосферата, в която живеят емигрантите, в средата, която те сами си създават, за да оцелеят. Повествователят поставя акцент върху мизерията и нищетата на героите и върху способността им да съхранят своя идеал.

Във втора глава на повестта хронологично е продължен разказът от първата. В нея се редуват повествование, лирическо отстъпление, романтична картина на епическо сражение, явила се в сън, прозаична сцена от бита на оцеляването. Увлечен в речта си, Македонски не забелязва, че другите са захъркали. Унесен в своите спомени, Странджата горделиво поглежда към литографията, на която е изобразен като победител. После всички заспиват. Следва лирико- публицистично отстъпление, в което авторът заявява своите оценки и представи. Повествователят заговаря като свидетел: “Сънят успокояваше…тия хлътнали от бдения и невъздържание очи; тия недояли корми, тия отслабнали и белени от скитание крака.” Вазов изразява съпричастие към съдбата на героите, пряко ги характеризира, като навлиза в интимните кътчета на душите им. Чрез анафоричното повторение “тия” и синтактичния паралелизъм се усилва усещането за неизброимост на изпитанията на героите. В поредица реторични въпроси е разгърнато питане за утрешния им ден, а отговорът е красноречив и тъжен- в това утре няма перспектива. Въпросите са драматични и безответни: “Докога ще се продължава това съществуване? Какво ще правят в тая чужда земя?”. Сравнението с “изхвърлени от бурята мореходци” внушава чувството на отчужденост и самота. Антитезата “бяха сред общество, но бяха в пустиня” утвърждава това болезнено усещане за самотност и ненужност. Алегоричният израз “гладът и бедността простираха отвсякъде ръце към тези нещастници” рисува картина на безизходицата. За да оцелеят в чуждия град, те са принудени да крадат: “Балканските орли стоеха в клетка. Героите бяха сега кокошари.”. Нуждите на биологическото съществуване поставят своите условия в живота на емигрантите, те са принудени да станат крадци и разбойници. Румънското общество вижда само тази страна на техния образ- героичното и романтичното румънските граждани не виждат. Краят на лирическото отстъпление прозвучава като елегична песен за мъчителната носталгия: “И те ходеха често на брега на Дунава и гледаха зелените хълми на България…”. Родината е одухотворена. За емигрантите тя приема образа на любима. Парадоксален е изразът: “Как е близко и как е далеко!”. В него се разгръща идеята за драмата на героите, които носят дълбоко в сърцето си образа на родината. С поредица възклицателни изречения завършва лирическото отстъпление. След неговия задъхан, емоционално наситен ритъм се връщаме към прекъснатия момент на случващото се: “Бръчков, и той спеше.”. Повествователят ни въвежда в съня на Бръчков. Чутите разкази приемат “форма и плът” пред него. Целта на Вазов е да представи как  героите преживяват историческите събития в настоящото си изгнание. Бръчков, който не е бил техен свидетел, ги съгражда във въображението си като небивало драматични. Следва контрастна по съдържанието си сцена на отрезвяващо “събуждане”. Македонски завежда Бръчков на кафе, мами го на карти и му обира парите. Във втора глава на повестта авторът наблюдава света на героите от различни позиции, като сменя гледните точки. Битието на хъшовете е двойствено. Те водят мизерно съществуване в настоящето и непрекъснато се връщат в славното си минало си чрез спомените си.

КОМЕНТАР НА ТРЕТА ГЛАВА НА ПОВЕСТТА- ОБРАЗ Н А СТРАНДЖАТА

Странджата олицетворява светлите мечти и идеали на народа ни в годините на жестока борба за национална независимост и човешки свободи. В същото време образът му е символ на най- високата общочовешка нравственост и мъдрост, на изконно българската доброта и отзивчивост. Хайдушката младост на Странджата е отминала, но не е забравена. В литографията на стената на кръчмата, където е изобразен Знаменосеца, се виждат силата на духа и достойнството му, уважението към него на заклетите му врагове- турските първенци. Но някогашният напет и снажен знаменосец сега е “бледолик, болнав, сух като скелет човек”. Младостта си е отишла, но е останала жаждата за борба, а болката и страданията не са сломили любовта към родината. В болните му гърди тупти горещо сърце, което копнее за битки в Балкана.

В началото на трета глава от повестта хъшовете спорят разгорещено доколко всеки от тях има право да се нарече “народен”. За тях понятието народ е неотделимо от понятието свобода. С особено вълнение Странджата изразява най- убедително и точно собствения си идеал за “народен син”. Още в първите думи на речта си той подчертава взаимната обвързаност между народа и най- добрите му синове:”Нашите славни битки… ги помни народът.”. Старият знаменосец има чувството за достойно изпълнен дълг. Събудено е чувството за човешко достойнство. Свята длъжност според хъша е да обича Отечеството си и да подчини съдбата си на съдбата на народа. Думите му са искрени и правдиви. Те убеждават, зоват, възпламеняват душите, защото са думи- обобщение на един живот. И няма разминаване между думите и делата на Странджата. На святата идея- свободата- Знаменосеца се е отдал безкористно:”Пари не щем…Ние нямаме потреба от имоти.”. Чистият и безкористен патриотизъм е основен белег в нравствената характеристика на народните закрилници. Тази отдаденост на идеята за свобода е осмислена и осъзната жертвоготовност. Той копнее само за едно:”Аз със старите си кости пак ще взема байряка…”. За изгнаника хъш знамето и Балкана са не само спомен от миналото, но и надежда за изход от настоящата мизерия. Личното щастие на хъшовете е пожертвано заради щастието на народа. Несравнимо по- тежко е теглото на народа в поробеното отечество. А осмислената жертва е свята:”Народ без жертви не е народ…”. Такива думи може да изрече само човек, осъзнал мисията си на страдалец и борец за свята идея. За него девизът “Свобода или смърт” не е красива фраза, а най- кратката сентенция за смисъла на живота му. Образът на Странджата излъчва страстна жажда за живот, романтическа извисеност и светъл оптимизъм. Затова старият знаменосец е истински духовен водач на хъшовете. Буйните и нетърпеливи емигранти са обречени на бездействие в чуждата страна. Романтична вяра и пророческо предчувствие излъчват пламенните думи на Странджата:”Ще се бием още, братя мили!...”. Възвишен и прекрасен е образът му. Вазов е успял в неговия характер да въплъти най- съществените черти от характера на патриотичните българи от славната епоха на Българското възраждане. Образът му в този смисъл не е идеализиран, а събирателен.

В началото на трета глава на повестта е представена сцена от всекидневието на героите- “длъгнестата” маса е заобиколена от “изгладнели хора”. Шумното сърбане на супата е съпроводено от препирни, псувни, дрязги. Но мислите и вълненията на героите имат една посока- народните дела. Въведен е диалог, който показва, че е силно желанието на хъшовете да се въведе справедливост. Всичко завършва с разпра. Безкомпромисни и груби са хъшовете към всички, които не споделят техните убеждения. Те говорят с лозунги:”Долу чорбаджиите…”. Трудният бит усилва нетърпимостта и поражда озлоблението.Речта на Странджата събужда волята за борба, енергията на хъшовете. Думите на повествователя”един страшен и възторжен вик повтори най- последните думи…” открояват силата на породеното въодушевление. Новото себеусещане за чест и достойнство преобразява хъшовете. В този момент те са представени през погледа на младия Бръчков. Спомената е и друга реакция: на минувачите, привлечени от невъобразимия шум, които просто констатират:”Булгари беци”. Единствен изход за силните вълнения е песента. 

ЖИВОТЪТ НА ХЪШОВЕТЕ В ЧУЖБИНА

ü С какво се характеризира ежедневието на хъшовете в чужбина?- с всекидневна борба за оцеляване; тежко, мизерно, напрегнато, пълно с опасности и превратности, непредвидимо; с мечти за бъдещето /защото в настоящето няма нищо героично/.

ü Кои сюжетни моменти най- пълно разкриват съдбата на хъшовете?- идването на Бръчков; речта на Странджата; представлението; смъртта на Странджата; мисията на Македонски; участието във войната.

ü Как заглавието насочва към живота на героите в чужбина?- те са останали без родина- в България са отритнати, а в Румъния са чужди; водещо е чувството за безприютност и самота; поставен е акцент върху отхвърлянето им от всички обществени слоеве.

ü Защо са в Румъния?- повечето са осъдени в България на смърт; по нагласа са жертвоготовни и последователни революционери.

ü Каква е ролята на описанието на браилската нощ в първа глава?- чрез преобладаващите мрачни тонове се акцентува върху нерадостната съдба на героите в чужбина /”влажна и мрачна”, “студената...мъгла”, “мъжделивите фенери”, “мътна и неопределена светлина през мъглата”, “мрака”, “никаква светлина”/; чрез антитеза /”светеше още”/ се усещат техните неугаснали пориви и копнежи.

ü Как е отразена епохата на робството?- чрез обстановката /картини, надписи, решетестото прозорче, лампата, избата кръчма/; чрез разговорите /преплитане на спомени и мечти, споменаването на турците и подвизите на хъшовете/; чрез действията /мислят за освобождението, искат да убият султана, участват в освободителната борба/.

ü Каква художествена задача си поставя Вазов?- да противопостави високите идеи на хъшовете на дребнавите цели  и интереси на своето време; да възвеличи миналото им, свързано с героични битки  и подвизи.

ü Как художествено е внушена представата за мълчаливия подвиг на хъшовете?- създава подходяща романтична атмосфера /надписи, картини, полутъмна изба в мъгливия град/- косвена характеристика; чрез речевата им характеристика; чрез използване на антитеза /тъмно- светло, настояще- минало и бъдеще, робство- свободолюбие, начин на живот и мечти/; чрез портретната им характеристика- с коментар за основните им нравствени добродетели /патриотичен дълг, пламенност и отзивчивост, готовност за саможертва, целеустременост/.

ü В какво е заложен трагизмът на техните преживявания?- в пълното несъответствие между идеал и действителност /хъшовете са действени личности, а обстоятелствата ги принуждават да бездействат/; те са далече от родината и близките.

КАКВО ВЪЗДЕЙСТВИЕ ОКАЗВА РЕЧТА НА СТРАНДЖАТА ВЪРХУ ХЪШОВЕТЕ

ü Как хъшовете възприемат речта?- с вълнение и трепет, защото в епохата на робството тя им напомня за истинската свобода; мобилизиращо- като подтик за конкретни действия; с оптимизъм- защото отговаря на техния идеал за близкото освобождение; единодушно- като патриоти и братя по съдба.

ü Какви са мотивите за произнасянето й?- желанието на Странджата да умири и обедини хъшовете /”Това смущение щеше да има по- печална сетнина, ако Странджата да се не бе намесил.”/; мисълта да активизира тяхната жертвоготовност във времето на бездуховност и безперспективност; братските чувства, които изпитва към тези хора с обща съдба /затова им говори като свободен човек: “братя мили”, “братя”, “свои братя”.

ü Защо той оказва толкова силно въздействие върху другите хъшове?- респектира ги с възрастта си; бил е знаменосец /следователно е между най- достойните хора/; дава им храна и подслон; с обръщението “братя мили”, с мисълта за България и техните близки /”България има...днес...”/; с перспективите на борбата за свобода /”И ще умрем със слава и в борба”; “Ще се бием за свободата на България”/.

ü Какво място заема Странджата в повестта?- обединяващо между двете поколения; духовен водач на хъшовете.

ü В какво е заложено обаянието на най- стария хъш?- в умението да общува с различни по темперамент хора; може да изслушва и да внушава доверие, без да натрапва мнението си /”И вие сте прави...да се сърдите.”/; говори с вътрешно вълнение /”дойде в умиление”, “с разтреперана ръка”, “каза развълнувано”/.

ü Каква е ролята на глаголите?- градацията дава израз на силните чувства /”да страдаме”, “да чакаме, да гинем и да умираме”, “да се мъчиш...да бъдеш...”/.

ü Защо в речта се преплитат различни глаголни времена?- в логична последователност показва реалистичната картина в страната; в неговите представи минало, настояще и бъдеще са единни, защото живее в едно свое време на героични призиви и на очакване за нова борба.

ü Кои страни от борбата на народа показва Странджата?- страданието като подтик за революционни действия /”а хъш значи да се мъчиш...мъченик.”/; героичния подвиг- мечта за всички борци; революционния идеал, който вдъхновява хъшовете и организира силите им /”смърт или свобода”/.

ü Какви идеали на хъшовете са разкрити?- общестевнозначими, защото засягат цялото общество; дълбоко личностни, подчинени на мисълта им за най- близките хора.

ü Какви промени настъпват в поведението на героите след речта?- стават организирани и единодушни /”Всички станаха прави и мълчаха”; “Един страшен...”/; усеща се, че и те имат нужда от празници в безрадостния си живот.

ЗАВЕТЪТ НА СТАРИЯ ХЪШ

ü Защо Бръчков остава при стария хъш?- възхищение и благоговение пред него; безкористност и чувство за дълг; чувство за отговорност- той е сам, без средства, без приятелски кръг.

ü Кое му дава сили да се грижи за него?- нравствената сила на Странджата; разказите на стария знаменосец за битките в Стара планина; мисълта за скорошната промяна.

ü Как оценявате думите на Бръчков:”Ти си един герой!”?- като искрен израз на желанието му да засвидетелства признателността си към истинския герой; изразява мислите, вълненията и надеждите на всички честни българи, които чакат освобождението на родината.

ü Какъв завет оставя?- “Умри за България!”; да продължи започнатото дело със съзнанието, че жертвите са необходими и неизбежни.

ü С какво вълнуват последните часове на Странджата?- с реализма на преживяванията; с дълбокия подтекст на думите; с мисълта за приемствеността на поколенията; със самотата му- няма ги най- близките му братя по съдба и по оръжие; с него си отива цял един период от историята на емигрантството.

ü Отговаря ли смъртта му на предишния му живот?- не умира за България, както е мечтал и е събуждал надеждите в сърцата на другите хъшове; тя е по своему героична- с нравствения стоицизъм, който проявява старият и немощен човек до последния си час.

ВАЗОВИЯТ ИДЕАЛ ЗА ХЪШ СПОРЕД ПОВЕСТТА

ü Какви чувства и постъпки приобщават хъшовете към идеалните герои на епохата?- действен патриотизъм; смели и решителни дела; последователност при отстояване на идеала; смелост, съобразителност.

ü Кои от типичните черти на революционната емиграция носят Вазовите герои?- нетърпимост към робството; желание за нова борба в името на свободата; устойчивост, последователност, решителност, действеност, съобразителност, целеустременост, изпълнителност, оптимизъм; те са хора на риска.

ü Какво е родината за тях?- въплъщава представата им за робството и мотивира борбата им за свобода; носталгична мечта, подтик за изявата им; постоянен стимул за живот и борба.

ü Как се осъществява единството между минало, настояще и бъдеще?- миналото е славно, настоящето не ги удовлетворява, но вярват, че в бъдеще пак ще имат поле за изява; тяхното минало е настояще за близките им и за целия народ.

ü Кое ги довежда до героичния подвиг?- епохата /”Утрешният ден беше...с живота...”/; общуването с други като тях- отхвърлени от обществото и в родината, и в чужбина /”Те бяха всичките хъшове или почти хъшове.”/; прякото участие в борбата /”Аз съм работил...лял кръв...”/; личният пример на Странджата; съчетанието на типичните с личните качества на всеки от хъшовете.