„По жицата”, Йордан Йовков

1. Година на създаване – 1927 г.

2. Жанр - разказ; характерни похвати за разказа са авторовото отсъствие - случката в разказа е представена през погледа на Моканина, и похвата разказ в разказа. Повествованието разкрива само това, което виждат и знаят героите.

3. Заглавие - насочва вниманието на читателя към мотива за пътя, създава усещането за движение и безкрай, за безкрайност на човешката мъка.

4. Композиция - разказът започва направо, без обичайните за разказите начални описания- образът на Гунчо е въведен чрез погледа на Моканина; срещата на двамата мъже е експозиция за творбата; следва разказът за живота на Гунчовото семейство и болестта на Нонка - завръзка; действието получава тласък напред и развитие чрез втория разказ в разказа- за кумицата Стоеница, донесла в семейството мълвата, подтикнала семейството да търси бялата лястовица; срещата на Моканина с Нонка е кулминационният момент в творбата; размислите на Моканина след раздялата със семейството играе роля на епилог.

5. Сюжет - сред широкото добруджанско поле, малко преди Преображение Господне (6 август) двама непознати мъже се срещат сред полето на пътя под телеграфните жици с накацали черни лястовици; другоселецът изповяда пред Моканина участта си на бедняк и причината да тръгне по пътя, за да дири бялата лястовица.

6. Символи:

а/ лястовицата - според някои фолклорни мотиви лястовицата е ангел, наказан от Бог да лети под облаците; лястовицата се възприема като символ на пролетта, на нов живот, на щастие и надежда;

б/ змията - разностранно натоварен символ - възприема се и като символ на смъртта и злото, и като символ на мъдростта и изцелението;

в/ времето- Преображение Господне-  вярва се, че в нощта срещу този празник в небето се отваря Божията врата и сам Господ се явява, праведните хора могат да видят тази врата и каквото си поискат, ще го получат; празникът може да се тълкува като символ на надеждата;

7. Герои:

а/ Моканина - липсва портретна характеристика на героя; образът се разкрива чрез речева характеристика/ диалог, вътрешна реч/;

б/ Гунчо - портретна характеристика; детайли от външността на Гунчо са показани през погледа на Моканина, тези детайли насочват към душевните преживявания на страдащия баща; речева  и действена характеристика;

в/ Нонка - второстепенен герой; обрисувана е в статично положение, снагата й е стопена от болестта, лицето й е восъчно бледо, по в очите й все още се таи надежда за изцеление.

г/ майката - второстепенен герой, обрисуван с няколко детайла отново през погледа на Моканина; тя също е неподвижна (единствените й движения са да погледне мъжа си при идването му до каруцата, а след думите на Моканина да заплаче безмълвно).

8. Коментар:

Символиката в разказа- самото заглавие метафора въвежда образа на пътя; неговото пространство се раздвоява между земното и небесното, отсамното и отвъдното; по безкрайното шосе се е запътила каруцата на другоселците; от Надежда идат и вървят по жицата на надеждата, защото тя умира последна, тя е искрата на живота; символ на вярата- търсена, изгубвана и отново намирана- е бялата лястовичка; всеки от Йовковите герои ще се опита да стигне по свой път до вярата в нея, да съзре бялата лястовичка с духа, макар и без да я види с очите си; разказът се превръща в “мълчалив диалог за вярата и Бога”, за приближаването към тях чрез познаването на човека и съпричастието към страданията му, чрез милосърдието и действената любов към ближния; преплитат се езически и християнски вярвания; разказите на Гунчо за явяването на змията и на птицата отпращат към мита за световното дърво /дървото на живота/; в диалекта на бащата “змия” и “земя” звучат по един и същи начин, появата на змията е събитие на границата между мълвата и суеверието, съновидението и реалността; змията обитава корените, изпълзява от недрата на земята, символ е на тъмното, демоничното начало, на изкушението, но и на познанието; тя не ухапва болнавото момиче, но то залинява /в народните поверия тя е и лечителка/; и се пробужда желанието за среща с чудото, мечтата за други светове, за да се поеме пътят; ако змията обитава корените, долния, подземния свят, то птицата гнезди в короната- символ на небесния свят; бяла птица е благовестието на Бог, образ на Св.Дух; а според народните предания лястовичката е знамение на обновлението в природата, на животворното Слънце; Гунчо повежда семейството си след отлитналата птица на щастието; образите символи означават двойствеността на света, в който изначално съществуват добро и зло, чиито проявления са страданието и спасението; с вярата в Спасителя, но и с народните поверия са свързани и споменатите в разказа празници Богородица и Преображение Господне; символика има и в имената на героите- Петър означава “камък”, крепост на вярата, а Гунчо е умалително име /от Драгун- драг, мил, обичан/ и е синоним на Йоан; посланията на творбата се излъчват чрез своеобразния Йовковски похват на “оттегляне” на автора в “сянката” на избран герой- такъв персонаж е мъдрецът добротворец Моканина заради поразителната му способност да разчита знаците на човешката мъка и надежда, да прониква в същността на света; съзерцанието е първоначално усилие за познание- внушава го присъствието на двойките глаголи “гледа- позна” и “видя- разбра”.

Срещата- по външността на другоселеца е прочетена житейската му участ; всеки детайл от портрета е белег както за бедността на човека, така и за немара към външността поради друга, по- мъчителна грижа; видът на торлака е контрастен- “човек планина”, но душевно мек, отстъпчив; Моканина мислено тълкува вида на майката, застинала в позата на страданието; във вътрешната реч на героя детайлът ”горещо беше, внушаващ сезонна определеност, се превръща в метафора за психологическото напрежение; отпуснатите краища на женската забрадка, безсилната поза на момичето в каруцата на пътя, траурният цвят на възглавниците вещаят сякаш неотменима обреченост; и трепналото си съчувствие към тези белязани от страданието хора Моканина изразява с колеблив въпрос: “Ти май болно имаш”; умалителното “момичка” в лаконичния отговор на селянина изразява бащинска нежност, а погледът- “пълен с грижа”, блуждае, сляп за околното, обърнат към душата.

Разказ на торлака- осъществен е похватът “разказ в разказа”; трогателно скромен е Гунчо в желанията си към живота, срещу бедняшката си участ не роптае , а я приема със смирение; не сиромашията е нещастие за него, а сполетялата семейството му беда; за вълнението на несретника заговарят и неговото мълчание, жестовете; а погледът на Моканина открива в треперенето на “дебелите му мазолести пръсти” още един знак на мъката; разказът е предаден достоверно; диалектната реч на селянина звучи автентично; детайлът “Някъде наблизо сред жегата пищеше жетвар” става двоен определител- на времето /посред лято, около жътва/ и на мястото /някъде край нивите/; метафората изразява крещящата болка в душата на странника; неговият нов разказ се свързва с поверия за жътвата; нещастието с момичето се случва именно по жътва; то се е опитало да се предпази, кръстният знак /кръстецът/ е трябвало да го спаси от зло; но посред нощта- в мистичното време на тъмните сили, бедата се явява в образа на змията; този древен символ съприкосновява разказа на другоселеца с мита и приказката; внушението се постига и от промяната в наклонението- от изявително в преизказно; възклицанието на Моканина изразява съпричастие към съдбата на девойката и удивление от чутото; бащата изживява дълбоко станалото, има сякаш видение за него и го предава като случващо се в настоящия миг; в разказа му глаголното време се променя в сегашно: “...па с всичкия си страх я сгрябчва и я захвърля.”; “Сън ли е било, истина ли е било”- бащата не знае; в отчаянието си несретниците са стигнали до надеждата в чудо; за доброто на дъщеря си Гунчо е прикрил съмненията, преглътнал е хорския присмех и е тръгнал с близките си на път; на другоселеца му предстои да изкаже най- трудно споделимото, което се изповядва само пред много близък човек- своята мечта; за колебанието му отново говорят жестовете: “Загледа се...една грижа.”; в разказа му образът на небесната птичка е противопоставен на образа на змията; съчетани, двете поверия представят пространството на света, раздвоено от вечния противовес между страдание и спасение; бялата лястовичка е символ на човешкия копнеж за щастие, на окрилящата душата надежда, че за бедите има лек, а за несретата- милост; белият цвят на бленуваната божия вестителка е знак за принадлежността й към отвъдния небесен мир; Преображение Господне е не само времеви ориентир, но и метафора за възможното преображение в съдбата на болното момиче- от болест към смърт или от страдание към спасение; овчарят казва истината на човека, като се опитва да я смекчи с обръщението “братко”; в непознатия той е открил своя ближен; затова разбира, че не бива да убива надеждата на несретника и макар че не е виждал, нито чувал за чудесната птичка, започва да търси доводи за нейното съществуване; душата му тръгва от отрицанието и съмнението по пътя към надеждата и вярата в необходимостта от добро чудо.

При каруцата- портретът на болното момиче е изграден върху контраста между телесната сломеност и несломеността на душата, съхранила своята вяра; в погледа на Нонка Моканина покъртен вижда жажда за живот, копнеж за щастие, неунищожима красота; пред очите на болната си дъщеря бащата не издържа и излъгва; настъпва мигът на избора и за Моканина- този избор и последвалият жест на Моканина очертават кулминацията на творбата; чуждата болка става своя за Йовковия герой; неговото психологическо състояние е изразено чрез градация: “Нещо се повдигна...премрежиха.”; мъката се превръща в порив към мечтата, избликва като заклинание за здраве и късмет; Йовковият герой обръща поглед към душата си и изживява видението на бялата лястовичка; молитвата му дарява утеха на страдащите и е израз на милосърдие; той се извисява до прозрението за необходимостта от вяра и добротворство; жестът му не е просто “благородна лъжа”, внушаваща една илюзия, а действително добро; ключова дума с магическа функция, повторена девет пъти, е “видя”; това повторение в различни глаголни форми разкрива вяра в чудодейната сила на словото, което трябва да предизвика сбъдване на пожеланото; в митологичните представи девет е числото на истината; думите на Моканина са изречени с бащинска нежност към болното момиче, което той назовава “чедо”.

“Все по теля”- пътят на страданието и надеждата е неотменен за другоселците; те идат от Надежда, а Моканина ги упътва да вървят “по жицата на надеждата”; двойното измерение на видимия, губещ се в безкрая път символизира участта на човека- в земния си път той понася кръста на мъките, с душа, отправена към небето, таяща упование в спасението; след тази среща Моканина вече не е съзерцател на света, а е приобщен към мъките и копнежите на хората; негово става и пространството на пътя; останал сам, овчарят е изпълнен със съмнения, отчаянието се разраства и се превръща в зов: “Боже...боже!”; викът му е израз на непоносимо страдание и порив към невидимия съдник и спасител, изстрадал кръстните мъки на човека, да дари милост; Йовковият герой открива същността на битието; просветлението идва след извървения в душата път към другите, който се оказва път към себе си, път и към Бога.