ПО ЖИЦАТА

/подробен преразказ/

Още докато го брани от кучетата, Петър Моканина разбира, че селянинът е в беда. По червения му елек се разбира, че е другоселец, от Делиормана, Северна България. Селянинът е висок, едър, бос, но явно сиромах- ризата му е само кръпки, поясът му е оръфан, потурите- също. Моканина разбира бързо, че другоселецът е от ония меки, отпуснати хора, за които се казва, че и на мравката път правят.

Селянинът поздравява тихо, но явно е, че мисли за друго и друга грижа има в очите си. Той пита накъде е селото Манджилари и колко път има до там. Моканина му обяснява, че е близо, и едва сега вижда на шосето спряла каруца с кон. В нея седи жена, мушнала ръцете си в пазвата, превита, а кърпата й на главата не е забрадена, а е с отпуснати краища. Моканина знае, че когато жените отпуснат така краищата на ръченика си, ги мъчи не толкова жега, а нещо друго. Отзад в каруцата, завита с черга, сложила глава на черни селски възглавници, лежи друга жена, навярно момиче.

Моканина пита селянина дали няма болно. Селянинът му отговаря, че има болна момичка и поглежда към овцете, без да ги вижда, а пълният му с грижа поглед блуждае над тях. Моканина го пита откъде е. Другоселецът разказва, че е от село Надежда, че ходи по селата да продава хума, а надолу към морето купува за село риба, грозде- благодари на Бога за съдбата си. Но им се е случила беда.

Той сяда на земята, вади кесия с тютюн и започва да си прави с треперещи пръсти цигара.

Другоселецът продължава разказа за съдбата си. Измирали са им децата- още две- три малки са измрели. Само това в каруцата им е останало и са го гледали като очите си досега. Но от някое време е залиняло. Казала е на майка си, че й е мъчно, че дружките й са се изпоженили, а тя още не е. А той я е успокоил да не се кахъри, защото другите са богати, а ергените търсят богати жени, но и тя ще се ожени, защото не е престаряла. Селянинът замълчава и пак поглежда овцете, без да ги вижда. Някъде в жегата пищи жетвар.

Селянинът продължава да разказва как това лято момичето се е замолило да я пуснат да иде да жъне. Бащата не е искал да я пуща, но след молбите на момичето и майка й се е съгласил. Нонка, тъй се казва момичето, после му е разказала какво е станало на полето- там са лягали, там са ставали; веднъж са жънали цял ден, вечерта са яли, пели са, смели са се, легнали са си; Нонка си е легнала под един кръстец на завет и е заспала; по едно време е усетила нещо тежко на гърдите си и като е отворила очи- змия; взела я е и я е хвърлила. Сън ли е било, истина ли е било, разказва селянинът, и той не знае, но оттогава момичето залинява. Моканина пита дали са го водили на доктор. Селянинът отговаря, че много доктори са променили, а сега го води... и не се доизказва. Той споделя, че на него да остане, не вярва, но жени нали са, а пък тя е чедо. Гласът му трепва, той замълчава и затегля ту мустаците, ту брадата си- небръсната отдавна, прошарена с бели косми- белег на грижи. Другоселецът продължава да разказва как техни близки, като са си дошли от скеля, са разказали, че се е появила бяла лястовичка в Манджилари и че който е болен и я види, оздравява. Момичето е заплакало, майка му и тя се е заловила за приказката и така са дошли до селото на Моканина.

Овчарят учудено поглежда към шосето- всеки ден той запладнява стадото си на тая поляна, но едва сега забелязва многото накацали по жицата лястовички. Наближава Преображение Господне и те се събират да отлитат на юг. Много са лястовичките по телеграфната жица, натежала като броеница- но все са черни.

С облекчение вече селянинът пита дали Моканина не я е виждал. Моканина нито е чувал, нито е виждал лястовичката, но за да не отчае съвсем хората, бързо добавя, че може да има, пък и трябва да има, щом се е чуло.

Селянинът тръгва да си ходи. Трогнат, Моканина става да го изпрати и да види момичето. Още отдалече майката, жълта и сломена от тегло, гледа мъжа си в очакване. Момичето е слабо, едва личи снагата под завивките, стопена от болестта; лицето му е като восък бледно, но очите му са още светли, млади и усмихнати. Селянинът успокоява Нонка, че Моканина е виждал лястовичката. Очите на момичето светват и то пита овчаря дали и те ще я видят. Нещо в гърдите на Моканина се повдига, задушава го, очите му се премрежват и той високо започва да повтаря, че и те ще я видят, че той с очите си я е видял- бяла такава, че и тя ще я види и ще оздравее. Майката заплаква, а високият селянин се закашля, хваща коня за юздите и го повежда.

Моканина дълго стои на шосето и гледа подир каруцата. Замислен, той се връща при овцете и се залавя за работата си. Мисли си дали има бяла лястовичка. Но нещо в гърдите го подпира, мъчи го. Той поглежда към небето, удивен колко мъка има по света. И пак се заглежда подир каруцата.