ДО ЧИКАГО И НАЗАД

/подборен преразказ/

Крайбрежието на Ню Йорк.

Докъдето стига поглед се вижда едно бясно, трескаво, вавилонско движение. Ако погледнеш към Джърси, ще видиш стотици фабрични комини, които “стрелят” към небето димни пластове над целия град. Този дим непрекъснато се люлее над грамадните фабрики и ръси сажди по сградите, по улиците и в белите дробове на “жадните” янки. Пред теб е колосалният Бруклински мост- дремещ, обгърнат в мъгла. По него сноват влакове, под него минават параходи, които оглушително свирят, а хиляди янки сноват по огромния му корпус, а той дори не ги забелязва. Те са безконечно малки в сравнение с този колос- произведение на същите тези хора, които пъплят по моста като микроскопични двукраки животинки.

На митницата.

Митническият чиновник, като чува фамилия на “off”, веднага предполага, че пътеписецът е русин. Името България нищо не му говори и той учудено предполага- “Унгария”. Пътешественикът е донякъде развеселен от незнанието на митничаря, но и ядосан вече, че той не знае кое ли ще е туй царство. След като българските вестници ежедневно цитират чудесни отзиви на чуждестранната преса за напредъка на България, Алеко е учуден, че невежият митничар не е чул името България. Изваждайки картата на Европа, Пътешественикът показва с пръст мястото на София. Тогава митничарят, убеден, че това е Турция, записва народността на Алеко и спътниците му като турци. Докторът е разочарован от незнанието на чиновника и намразва американците.

Бродуей.

Според Алеко най- красивата улица в Европа е Рингщрасе във Виена. Тя е широка, чиста, с алеи и множество частни и обществени здания с прекрасна архитектура. Рингщрасе е една изящна, като че от мрамор изваяна хубавица. А Бродуей е мила, облечена с цветовете на дъгата, вечно танцуваща балерина. Улицата е сякаш безкрайна, стигаща до морето. По цялата улица напразно би търсил човек две еднакви здания. Сградите са разнообразни по архитектура, по височина, по цвят, по широчина. Всеки така се старал да си построи къщата, че отдалече да бие на очи; а всеки търговец се постарал по- оригинално да украси фасадата на зданието си, така че и слепият да го види. Един издигнал сграда на осем етажа с гранитни колони и мраморни стълби, друг- на дванадесет етажа с мраморни колони и светла боя, трети направил петнадесететажен гигант- конкуренцията няма граници. Истински Вавилон.

Бай Неделкович.

Алеко и спътниците му попадат в едно чисто и обширно заведение да пият бира. Всички маси са вече празни, макар че няма 9 часът вечерта. Посетителите идват, поръчват бира или уиски, изпиват питието, плащат и си тръгват мърчаливо. Тази пивница не е чисто американска, защото в нея човек може да се разположи на маса и да изпие по чаша бира на сладка приказка. В американските пивници няма места за сядане, на бюфета се консумира всичко, там има и безплатни закуски за посетителите- тези неми, хладни, като че изкуствени човекоподобни машини. Съдържателят на пивницата, в която отсядат пътешествениците, е немец, не успял още да се американизира. На бюфета постоянно стърчи един мъж, който се заслушва в разговорите, а когато идва едно момиче да го повика, той й говори на сръбски. След като се разбира, че той е сърбин, а тримата седящи на масата са българи, той сяда, без да чака покана, и подава визитката си. Той е банатски сърбин, Неделкович, дошъл в Америка преди 14 години, кожухарин, женен за немкиня. И тъй като 14 години не е продумал сръбски, сега не може да се наприказва. Цял рояк впечатления се пробуждат- той си спомня обичаи, обреди, молитви, накрая запява, а американците са крайно удивени. Стопанинът, едър, добродушен, засмян баварец, и жена му, пълна, бяла саксонка, преситени от желязната студенина на американците, сядат на масата. България, Сърбия, Бавария и Саксония “си подават ръце”, за да изразят общата си неприязън към американската студенина и егоизъм.

И Неделкович, и немците са вече американски граждани. Те с гордост се наричат американци. Интересите на щата Ню Йорк са и техни интереси. Бай Неделкович е демократ и се хвали с избирането на Кливланд за президент. Но мнението му за президента е, че той е добър човек, но не е държавническа фигура. Неделкович се възхищава от българския министър- председател Стамболов, който би могъл да внесе ред в Щатите с “твърдата си ръка”. Алеко с ирония мислено “благодари за комплимента”. Той започва да се възхищава гласно от американската свобода, равноправие, от държавното устройство, от общественото самоуправление, от всичко, което го е впечатлявало, когато е чел брошури за Америка. Но бай Неделкович “го облива със студена водица”, когато започва да му разказва за голямата корупция, за това, че в Европа императорите са хората, а в Америка златото е император и който има най- много злато, той е най- силен. Неделкович посочва раните, раздиращи обществото поради жаждата за злато. Той разказва за подкупността на администрацията, на общинските власти, за големите злоупотреби с предприятията и обществените постройки. Според него със злато може да се купи и самият президент. Тези разкази смущават Алеко и го карат да се замисли. А докторът го гледа с язвителна мефистофелска усмивка, сякаш иска да каже, че и в Америка е като в Европа.

Ниагара.

Алеко изпитва блажени чувства, когато пред очите му блесва с цялото си величие чудото на природата Ниагара. Кондукторът им предлага билети за файтони, които да ги отведат до станцията при водопадите. Заплащат му 6 долара. Предават на съхранение ръчния си багаж на станцията, качват се в едно широко купе и потеглят из парка “Виктория”. Алеко сравнява чувствата, които изпитва, преди да види водопада, с чувствата на момък, очакващ да види любимата си след дълго отсъствие, с чувствата на младоженец пред олтара. Нервно вълнение и нетърпелива жажда го обхващат, когато файтонът потегля към водопадите. И ако в този момент небесата се отворят и Свети Петър го повика в рая, то пътеписецът би му отвърнал да го остави намира да види Ниагара. Водопадът още в детството на Алеко е събуждал въображението му и той никога не е допускал, че ще осъществи детската си мечта.Файтонът върви по една алея, по която се движат туристи- пеша и на файтони. Връщащите се са щастливци за Алеко. Те са видели вече Ниагара. Връща се и една осемдесетгодишна бабичка, която едва пристъпва- явно това е било последното й желание, тя го е постигнала и сега спокойно може да се прости с живота.

Чува се глухото бумтене на падащата вода. Между дърветата се виждат запенените къдрици на падащата по наклонената каменна плоскост вода. Пътешествениците минават по мост. Пред тях блесва река Ниагара, запенена, буйна, устремена към пропастта, пред която се вижда само грива от пяна. Насреща се показва канадският бряг. Виждат се хотели, живописни вили, пръснати около парка “Виктория”.

След един завой по алеята тази гледка се скрива и се чува само подземното бумтене. Слизат от файтона. Тръгват по една пътека между дърветата. Отново се вижда канадският бряг, а след малко се появява и водата, мътнозелена, изиграла си вече ролята, уморена, отивайки към водовъртежа. Шумът е толкова силен, че туристите трябва да викат, за да се чуят. Слизат по няколко стълби, застават пред една каменна полукръгла ограда и пред тях се появява Ниагарският водопад.

Всички наблюдаващи са вцепенени- сякаш гледат жива картина. Не учудване, не възхищение, а безгранично благоговение владее всички. Хората са безмълвни, леко бледи, като че изправени пред самия Бог. Алеко се отказва да опише тази картина- който може да я фотографира, да я нарисува, да го стори- той не би могъл.

Над каменната ограда, на която се намират всички, наляво падат буйни къдрави снопове разпенена вода и падат стотина метра надолу в една кипяща, пенлива маса, от която се чува силно бумтене; елмазен прах капчици се издига над тази маса; този прах по- нависоко се разрежда, превръща се в прозрачна пара и слънчевите лъчи, като се пречупват през капчиците, образуват небесна дъга, двата края на която са натопени в разбитата вода, която напълва цялата пропаст на около два километра дължина и половин километър широчина. Отляво на наблюдаващите се намира малка скала, която е отцепила част от водата, устремена още по- буйно в бездната. Зад водопада е островът на Трите сестри, откъдето се вижда водата, припкаща между камъните и полуразпенена, устремена към хаоса на канадския водопад, наречен водопад на Конската подкова. На повече от двеста метра широчина върху полукръгла вдлъбната скала с форма на конска подкова пада от сто метра височина ослепителноблестяща маса вода. Долу е ад. Водата кипи, беснее, гърми, като че разтърсва цялата околност; снопове пяна се мятат нагоре като фонтани, воден прах обсипва водопада и над него се възнася към небето водна пара, която като че се сгъстява във височина и застива над водопада. А как ли би изглеждало всичко това в светла лунна нощ!

Алеко се сбогува с водопада със съжалението, че е много кратък животът, за да има надежда да види още веднъж това чудо на природата. Локомотивът изпищява и влакът им тръгва из монотонна Канада.