„Неразделни”, Пенчо Славейков
„От всичко писано на български език знам и ще обичам едно нещо - нашата дивна народна песен и всичко, що е откърмено от нея..."
/П.Славейков/
1. Година на създаване - в списание „Мисъл" през 1895 година (това е и годината на създаване на произведението).
2. Жанр - балада.
3. Заглавието - при първата си публикация баладата носи заглавието „Калина"; през 1896 година заглавието вече е „Неразделни" -творбата е включена в „Епически песни".
4. Композиция - основен композиционен похват е разказ в разказа. Съдържа три композиционни части:
• природна картина
• разказ за забранената любов на дмата млади- в тази композиционна част е и кулминацията на баладата - самоубийството на влюбените
• последното двустишие връща отново към природната картина и така се затваря рамката на произведението
5. Сюжет - в разказа на разказвача е поместена историята на двамата влюбени, които в знак на протест срещу сляпото следване на вековните родови традиции избират смъртта чрез самоубийство пред нерадостите на раздялата. Силата на чувствата им дава правото на нова форма на живот след смъртта- да се преродят в дървета. Разказът е предаден като изповед на лирическата героиня, глаголните форми в първо лице единствено число подчертават истинността и искреността на чувствата.
6. Теми:
- „За сърцата, що се любят, и смъртта не е раздяла"
- Правото на личността да направи свободен избор.
- Живот след смъртта - Славейков не разглежда тази тема като религиозно или окултно явление, а в светлината на опозицията преходно - вечно.
7. Мотиви:
• силата на искрената любов
• любов след смъртта
• за вечното и преходното
• за паметта
8. Особености на творбата:
Написана въз основа на популярен фолклорен мотив, елегичната балада „Неразделни" е поетично обобщение на любимия в народната песен мотив за вярната, безсмъртна във времето, любов. Явор и Калина защитават правото си на лично щастие, като се противопоставят на патриархалната традиция. Те избират да останат неразделни не само в живота, но и в смъртта. Образите на двамата влюбени са съпоставени с образите на две дървета - явор и калина - чрез своеобразен авторов похват- образен паралелизъм. Разказът се води от името на разказвача поет, който се отбива на сянка под две усамотени дървета, за да си почине. За създаването на поемата Славейков черпи вдъхновение от фолклорните песни. За това говорят темите и мотивите в творбата, заети от любовни народни песни (на гробовете на мъртвите влюбени израстват дървета и преплитат клони), а така също и многото изрази от народния език- либе, севда, каил; постоянните епитети, характерни за народните песни- бели менци, бели двори, ясно слънце, вейчици зелени; олицетворение - дърветата говорят. Чрез образите на сплетените с клоните си дървета се представя метафоричната връзка между материалния и духовния свят, между природата и човека. Калина проговаря на поета „с шепота на плахи листи, шепот сладък и тъжовен". Сплела „вейчици зелени" в клоните на кичестия Явор, тя разкрива тайната си с тъга, с копнеж и болка. Баладичният елемент е явно проявен: красивото дърво с яркочервени плодове проговаря. То разказва за романтичната и дълбоко трагична история на двама влюбени, отдадени на едно голямо, искрено чувство. Изповедта на Калина е разказ в разказа на поета. Този похват придава вълнуваща достоверност и непринуденост на текста. Мъртвите влюбени се превръщат в Явор и Калина - две дървета, преплели клони във вечна прегръдка, за да останат завинаги заедно в любовта си след смъртта. Славейков изписва имената на дърветата с главни букви като съществителни собствени, за да внуши идеята, че човекът продължава да живее чрез името си, преходното е станало непреходно. Поетът охарактеризира героите си само с по един епитет - Калина е „стройна", Явор е „кичест" - не външният вид е важен в тази любовна история, а нравствените качества на героите, преминали границата на смъртта, за да докажат, че имат право на свободен избор в обичта си. Изповедта на героинята започва с тъжен разказ за предишния й живот: „Някога си бях девойка аз на тоя свят лъжовен".
Грееше ме драголюбно ясно слънце от небето, ах,/ но друго слънце мене вече грееше в сърцето!
С отрицателното сравнение между слънцето и любовта за читателя става ясно, че голямото чувство за героинята "извира" от човешко сърце.За девойката слънцето е Иво: „грееше ме гледаше ме от съседски двор напреко". Чрез повторенията („грееше ме ... вече грееше... не грееше"), обръщенията и художествените определения („първо либе", „първа севдо", „верни думи, верна обич"), свързани с фолклорната традиция, се подчертава силата на обичта, завладяла сърцата на двамата млади. Мотивът за белотата на всичко, свързано с девойката, подчертава чистотата, красотата и съкровеността на едно голямо, всеотдайно чувство. Момъкът гледа любимата си от „бели двори". Девойката отива на чешмата с „бели менци". Тъмни облаци забулват любовта, както биха закрили слънцето. Родителската забрана изпълва със студ и болка сърцата на Иво и Калина („че каил за нас не стават моя татко, твойта майка"). Но младите са уверени, че за „вярна обич" не може да има „развала". На това противостои мрачното предчувствие, което се превръща в прокоба: „За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла!" Родителската воля е закон, който не може да бъде отменен. С болка и предчувствие за трагична съдба са изпълнени думите на Калина: „писано било та ние да се не сбереме живи..."
Със смъртта на двамата млади нарушената от външни сили хармония е възстановена. Не можейки да се примирят с родителската забрана, двамата млади намират спасение в смъртта. Щом любовта в реалния свят е невъзможна, животът изгубва своя смисъл за тях. Живите остават верни на строгите правила - за самоубийците е отредено сурово наказание:
Не в черковний двор зариха на любовта двете жъртви.
Така живите се оказват духовно мъртви, а мъртвите физически - духовно живи. Влюбените се прераждат в „кичест Явор" и „стройна... Калина":
той ме е прегърнал с клони, аз съм в него вейки свряла
Баладичното всъщност е чудото, свързано с възкресението след смъртта. Поетът достига до внушението за безсмъртието на вярната любов:
За сърцата, що се любят и смъртта не е раздяла...
Изслушал тъжния разказ на Калина, поетът дълго стои „под сянката унесен". Той сякаш съпреживява със своето изстрадало сърце болката на влюбените, своята дълбока тъга по несбъднатото. Чрез интерпретация на традиционното, фолклорното Славейков постига модерно звучене на мотивите.