„По жътва”, Елин Пелин

1. Година на създаване -1904.

2. Жанр - къс разказ.

3. Заглавие- предлогът "по" насочва вниманието на читателя към събитие, което явно е често явление по време на жътва.

4. Композиция - композиционна рамка за случката в текста са природните картини на горещия летен ден, с които започва и завършва разказът; първата природна картина е експозиция  за разказа, историята за любовта на младите е завръзката в разказа, а смъртта на Пенка е кулминационният момент в творбата. Втората природна картина изпълнява роля на епилог за творбата. Повествованието се води от името на всевиждащ разказвач.

5. Сюжет- изграден е върху трагична случка на полето, която протича в кратьк времеви отрязък; сюжетът следва фабулата - по време на усилен труд на полето младо момиче е покосено от слънчев удар; на другия ден е погребението на Пенка. В основата на сюжета е заложен контрастът - първата част представя жизнерадостна картина, втората част съдържа трагизма на смъртта.

6. Герои:

а/ събирателен образ на селяните- в първата композиционна част те са охарактеризирани като „работливи", щастливи и благодарни на природата за нейната щедрост; те са единни в труда, в болката, тъй като знаят, че всеки един от тях, изложен на безмилостните лъчи на палещото слънце, може може да има същата съдба.

б/ Никола - „левент", „усмихнат и бодър", искрено обичащ Пенка, любящ син и брат, носител на физическа мощ и нравствена красота; смъртта на любимата му го сломява- той рухва, безсилен пред волята на природата.

в/ Пенка - портретната характеристика на героинята е дадена в края на разказа; първата представа за образа на девойката добиваме от волната и млада, „чиста като извор, пълна с надежди и желания" песен на Пенка; чертите на образа се допълват от авторовата характеристика и от думите на Никола за нея, от топлото чувство, което се долавя в отношението на майката и сестрата на Никола; трагизмът на ситуацията се засилва от предварителната нагласа на читателя към образа й- младото момиче извиква усмивки и съпричастие.

г/ майката и сестрата на Никола - второстепенни герои, обрисувани само с по няколко щриха, дообогатяват представата за образа на Никола и колективния образ на жътварите.

д/ образ на пейзажа - пейзажът в Елин- Пелиновия разказ е не само фон на случката, той се възприема като персонаж, диалогизиращ със случващото се; огненото и немилостиво слънце в началото внушава усещане за тежест, за трудност; но образът на слънцето е и животворящ - под неговите знойни лъчи е узрял хлябът на трудещите се; жизнеутвърждаващи са и песните на жътварките - знак за радост, „благодарствени молитви" за плодовитата жътва; финалният пейзаж е в контраст с началния- слънцето пече „все тъй немилостиво".

7. Коментар:

Разказът започва с описанието на жътва, която „кипи из равното Софийско поле". Сред „златни ниви" от сутрин до вечер се трудят „морни работници". Те свещенодействат тук, където се ражда хлябът. Трудът е тежък, мъчителен, защото бог е изпратил през тези дни „страшна жега". Над полето „трепери адска марана", а далечните гори и планини се синеят и очакват всеки миг то „да пламне в пожар". Слънцето се е издигнало над хоризонта, „огнено и немилостиво". Усещането за умора се чувства както в неподвижния пейзаж, така и в изтощителните усилия на жътварите, които въпреки жарките лъчи на слънцето продължават да работят. Ярките контрастни цветове: синьото, огненото, златистото; повторенията на думи с корен „ад": „адска марана", „адския слънчев пек"; метафоричните глаголи и епитети: „кипи", „сипе огън и жар", „отпуснати и уморени", „се е спряло огнено и немилостиво", „жарките му лъчи" насищат картината с предчувствие за нещо страшно, мъчително, драматично. Но благодатните майски дъждове са наспорили плодовита жътва и сега морните работници отправят благодарствени песни и молитви към бога. Когато надеждата се мярка над полето, теглото бързо се забравя. „Бог ни помага! Нека работим, нека работим!" Селяните са щастливи с това, което имат, трудолюбието е висша ценност. Песента литва към небето, млада, волна. От другите краища на полето се понася друга и изпраща нова надежда и упование. Чрез сравненията „като благодарствени молитви", „свята като любовта", „широка като полето", както и с метафоричните епитети, съчетани с инверсията в израза „песен млада, волна", се разкрива един богат на красота духовен свят, чието проявление е песента. Морните работници пеят въпреки изтощителния труд, а това е доказателство за неизчерпаемото жизнелюбие на изстрадалата селска душа. Победила изтощителната умора, песента се носи „стремително и гордо" над полето. Със сравнението „чиста като извор", с експресивните метафори и епитети „пълна с надежди и желания", „кичеше на китки мили, хубави думи", „волна и млада" се създава поетична представа за песента, която възпява любовта. Никола изпраща радостен вик на своята любима. „Над полето, сякаш с кръст в ръка, прехвръкна надеждата, по нея радостта." Ободрени са „морни души" и полето заехтява от „смях и песни". Сред морето от златни класове се е изправил левент Никола и усмихнат се ослушва. Песента на Пенка е „волна и млада, чиста като извор, пълна с надежди и желания.

С противопоставителния съюз „но" в началото на втората част на разказа се внушава предчувствие за страшната трагедия, която ще последва: „Но ето че дотича из отдалеченото краище босоного хлапе и уплашено обади, че Пенка примряла от жега." „Грозната вест" спира дъха на всички. С наречието „пак" в израза „пак жертва" се подчертава повторяемостта на злото, което спохожда селяците в непосилния им труд. А жертвата е обично момиче, определено като „селско дете обичливо". Границата между надеждата и отчаянието е почти неуловима. Любовта е убита, светлият порив и копнеж са безвъзвратно изгубени. Песента е заглъхнала в знойния ден и над полето се възцарява гробно мълчание. Всеобщият ужас, скръб и болка са внушени с повторението на съюза „и": „И булки, и моми и мъже и жени, и майки се стекоха на Пенкината нива ужасени." Пестеливо, но прочувствено е описан образът на мъртвото момиче. Неговата „бяла пребрадка", „бялата й гушка" рязко контрастират на тъмнеещите ресници, „мъртвешки склопени". Последният жест на Пенка е израз на трудолюбието й: „Едната й ръка още държеше острия сърп, а другата грижливо стискаше ръкойка класове." Финалната природна картина почти повтаря първоначалната. Но златните класове вече горят и се ронят. Няма ги морните жътвари, макар че е трудов делник. Не се чува волната и чиста песен. Метонимията в последното изречение съдържа изстраданата истина за труда жертвоприношение, в който човек намира и радостта, и болката, но продължава напред: „Полето празнуваше тъжен празник. Погребваха Пенка."